Къде бихме живели, ако можехме да започнем отначало? Този въпрос не спираше да витае у дома, особено след като станахме родители и започнахме да усещаме с пълна сила колко скъп може да бъде животът. Съпругът ми Бен и аз започнахме сериозно да обмисляме преместване в чужбина.
Идеята за ново начало – близо до природата, с по-достъпен стандарт и повече време за творчество – беше съблазнителна. Търсехме място с красива природа, с език, който можем да научим, и с усещане за общност. И понеже Бен кара сърф, това допълнително стесни избора ни. Така попаднахме на Сардиния.
Скоро чухме за известната схема с „къщи за 1 евро“ – имоти в обезлюдени градчета в Италия, които се предлагат символично, с идеята да привлекат нови жители. Разбира се, имаше уловки: купувачите се задължават да ремонтират имота в определен срок и често къщите се продават на търг, където цената далеч надхвърля едното евро.
Един от тези градове беше Седини – малко градче в северна Сардиния. Там се запознах с Лилиана Форина, която заедно със съпруга си обикаляла из Италия, докато не открили перфектното място. Купили стара, занемарена къща в Седини и започнали ремонта ѝ. Именно тя предложила на местните власти идеята да съживят града чрез програмата с евтини къщи. Кметът я подкрепил, а планът предвиждал не само да се върнат хора в града, но и да се създаде инфраструктура, данъчни облекчения и ново усещане за живот.
През лятото тръгнахме към Италия, за да разгледаме Седини и други подобни градчета. Беше горещо – тежко горещо – и се оказа, че реалността не съвпада напълно с романтичната ни представа. Осъзнах, че се виждам повече в селска къща сред природата, отколкото в сърцето на малко градче – нещо, което повечето такива програми не предлагат.
„Една страна“, пише професорът по урбанизъм Паоло Пилери, „е сложен артефакт от архитектура, улици и домове, преплетен с мрежа от преживявания и социални практики, и не може да бъде сведена до просто объркан сбор от къщи.“
Заместник-кметицата на Седини, Фрези, ми разказа за ежегодния есенен кулинарен фестивал – събитие, което обединява цялата общност. Хора отварят избите и домовете си, за да споделят реколтата с останалите. Това е не просто традиция – това е духът на града. Но критиците се опасяват, че подобни събития ще се превърнат в туристическо шоу, когато пристигнат твърде много външни хора.
Говорих и с Дженифър Фортун – ветеринарка от Флорида, която открила своята италианска мечта по време на семейна ваканция. Видяла оферта в сайта idealista.it за стара каменна къща с гледка към Алпите. Била изоставена, но чаровна, с тухлени тавани, подове с плочки и лешникова горичка наоколо. Без да успее да се свърже с агента, просто се промъкнала вътре. „Мястото беше магическо“, казва тя.
Купуването обаче било предизвикателство. Дори с помощта на адвокати, процесът се оказал изтощителен. Документацията била безкрайна, ремонтът – като втора работа, а езиковата бариера – реална. „Но съм много дружелюбна“, казва тя с усмивка. „Смехът ми е заразителен. А и имам кредитна карта – това също помага.“
Истината е, че подобни проекти не са за всеки. Бариерите пред чужденците сякаш гарантират, че само най-упоритите и мотивирани ще стигнат до края – онези, които наистина искат да изградят живот там.
Някои селища вече са толкова пълни с чужденци, че човек се пита какво е останало от оригиналния дух на мястото. Самбука ди Сицилия, според CNN, се е превърнала в „Малката Америка“. Местните не винаги са във възторг.
Аргументите срещу този модел звучат логично, когато са насочени към богати инвеститори. Но има и едно по-дълбоко притеснение – кой решава кой има право да дойде? Може ли едно място да остане автентично, ако отказва да се променя? И наистина ли е по-добре градът да бъде пуст?
Две години след началото на програмата в Седини, само няколко собственици са се съгласили да продадат имотите си – някои за 1 евро, други за около 5000. Форина, която остана неформален координатор, сега си партнира с туристическа агенция и планират „гранд тур“ на региона, с надеждата да привлекат нови купувачи – и може би, някаква печалба.
Когато попитах кметицата Фрези защо хората не продават, тя само сви рамене. „Може би вече има недоверие“, каза тя. Селото искало да оцелее – но не на всяка цена. Много хора просто харесват живота такъв, какъвто е.
В Седини вярват, че историческият център може да се възроди. Но един град има нужда от хора – от клиенти, от учители, от строители, от лекари, от родители. От такива, които ще раждат децата му и ще погребват мъртвите. Истинският въпрос е: кои ще бъдат тези хора?
Когато се върнахме в Калифорния, не бяхме сигурни дали Сардиния е „правилният“ избор. Но пътуването си струваше. То ни накара да преосмислим какво наистина искаме. Може би мечтата ни не беше толкова да избягаме, колкото да знаем, че имаме възможността за това.
От време на време си спомням за едно следобедно пътуване с колела до изоставена къща на хълм. Завеса се вееше от отворения прозорец – намек за отминал живот. Понякога я търся онлайн, уж само от любопитство, за да видя дали не се продава.
Може би никога няма да се преместим. А може би някой ден ще го направим. Но дори и само мисълта, че това е възможно, прави живота, който вече имаме – благословено – доста добър.
